Концерт на стадиона в Пловдив, 3 юни 2013 г.
Съставът: Йън Гилън, вокал, Йън Пейс на барабаните, Роджър Глоувър на баса, Стийв Морз, китара и Дон Ейри на клавишните. Това е може би четвърти концерт на групата в България и втори, който аз гледам. Първият път беше в средата на 90-те в Студентски град, София, с Джон Лорд на клавишните.
Това е групата, която за първи път чух като дете, някъде в началото на 70-те и която вече 40 години продължавам да слушам с изключително голямо удоволствие.
Легендарната група е създадена през 1968. От първоначалния състав сега е само Йън Пейс.
Първите албуми са смес от блус, класика и опити за прогресив. Изобилстват с кавъри на Бийтълс, Стоунс, Джими Хендрикс и личното ми мнение е че са доста скучни.
От 1970 групана навлиза в звездния си период с албума Deep Purple in Rock.
Съставът е – Ричи Блекмор на китарата, Йън Гилан, Йън Пейс, Джон Лорд и Роджър Глоувър. Това е може би най-успешният състав на групата, създал хитовете, които музикантите изпълняват и до днес – “Highway Star”, “Space Truckin”, “Lazy”, “Speed King”, “Smoke on the Water”, “Black Night”, “Child in Time”, “Demon’s Eye”, “Strange King of Woman”, “Woman From Tokyo” и т.н.
Само за две години и половина създават едни от най-популярните албуми на бандата – “Fireball”, “Machine Head” и “Who do we think we are”
През 1972 Роджър Глоувър и Йън Гилан напускат групага и на тяхно място иднат Глен Хюз и Дейвид Ковърдейл.
Групата сменя стила си, твърдият звук отива все повече в посока фънк и блус, което хич не е по вкуса на Ричи. Албумите “Burn” и “Stormbringer” за мен са едни от най-добрите в дискографията на Дийп Пърпъл, но звучат доста различно от всички останали.
През 1975 Ричи Блекмор напуска групата и на негово място идва Томи Боулин, с когото музикантите издават албума “Come taste the band”, след който Томи умира а групата се разпада.
Всички музиканти свирят в свой групи след разпада на Пърпъл, но нито една няма този успех, който са имали заедно. Rainbow на Ричи Блекмор и Whitesnake на Ковърдейл, може би са най-успешните проекти.
През 1984 класическият състав на групата се събира отново, за да запише нов албум и да продължи историята там от където е спряла. Албумът Perfect Strangers e изключително силен. Следват албумите House of the blue light и The battles rages On
Поради търкания с Ричи, Гилън отново напуска групата, заменен е от Джо Лин Търнър, бивш вокалист на Рейнбоу, с когото музикантите издават албума Slaves and Masters, който според мен хич не е лош, но звучи повече като албум на Рейнбоу.
През 90-а Гилан се връща в Пърпъл, но пък Ричи тоя път я напуска и е заменен отначало за кратко от Джо Сатриани, после от Стийв Морз. С него през 96-а издават албума Purpendicular и групата се стабилизира за повече от десетилетие, изпълнено с концерти и още няколко албума. Някъде в началото на 21-и век Лорд все повече се отдава на солови изяви и е заменен от Дон Ейри (от Рейнбоу) на клавишните, с когото е и албумът What Now, който беше представен на концерта в Пловдив.
(През 2016 отново слушах Гилън в НДК със симфоничен оркестър и групата ан Дон Ейри. Нови аранжименти на най-популярните песни на Дийп Пърпъл, направени за симфоничен оркестър. По принцип музиката като е писана от хора с класическо музикално образование, много и отива симфоничен оркестър и бек вокали. Одата на радостта на Бетовен (Difficult to cure) беше най-мащабното изпълнение, което съм чувал на това произведение, а бандата на Дон Ейри не отстъпва на Пърпъл и Рейнбоу.
Самият Гилън е изключителен перфекционист. За разлика от повечето си колеги не излиза неподготвен на сцената и не се опитва да изпее неща които не може да изпее. По тая причина нямаше Child in time или Highway star, бяха заместени с по-късни композиции като Rapture of deep и Anya. Но едни от най-големите хитове си звучаха – Lazy, Hush, Smoke on the water, Daemon eye, Black night, Pictures of home, Perfect stranger, When a blind man cries, както и няколлко нови парчета от последния му албум.
Сред бек вокалистките беше дъщеря му – Грейс, тя с нейната група беше подгряваща. Гилън я представи и изпя едно парче в дует, явно искаше да и прехвърли кредит на авторитет, нещо което според мен няма нужда. Грейс Гилън е много добра певица и за разлика от татко си е с двата крака в джаза.
Гилън явно не беше в най-добрата си форма, в паузите доста кашляше и изглеждаше уморен, но пеенето му беше безкомпромисно. Микрофонът му беше изнесен като най-силен, не се опита да се крие зад бек вокали, китарни сола или оркестър.
Този концерт беше много различен като музика и звук от Пърпъл, много по-мащабен. Изобщо много се радвам че отидох, който го е пропуснал може само да съжалява)
Всички снимки са направени със Sony Nex7 + Sony E 18-200/3.5-6.3
