В началото дойдоха зебрите. Кожата им приличаше на повърхността на земята – бели и черни ивици, образувани от вятъра, бялата сол и черната пръст. Бяха непреброими. Можеха да населят цялата земя. Много по-късно дойдоха жирафите. След тях щраусите. После антилопите. Накрая лъвовете. Зебрите ги приеха. Не им обръщаха много-много внимание. Знаеха, че всичко това е временно. Преходно. За няколко хиляди години. Знаеха дори, че най-накрая ще дойдат и хората. И че пак ще си отидат – първо хората, после лъвовете, после антилопите, накрая щраусите и жирафите. И че земята отново ще остане тяхна, защото кожата им е същата като кожата на земята, на бели и черни ивици, образувани от вятъра.
Човекът срещу мен също е черен. „Ела в моя магазин“, казва. Магазинът му е една импровизирана маса, покрита със сувенири, дялани фигурки от дърво, каквито има още десетки наоколо. Пише със сламка върху вътрешната страна на ръката си. Сламката оставя белезникава следа. Пише цените на фигурките, убеждава ме, после трие с длан и пише други цени. Фигурките, и те са предимно в черно и бяло – черно дърво или бяла кост. Изобщо тук, в Намибия, черното и бялото са най-срещаните цветове, като изключим, разбира се, огромното жълто на саваната и огромното синьо на небето, които възприемам по-скоро като фон, на който да изпъкват зебрите.
Спомените ми за това място са избелели като тези снимки.
Причината да съм тук е една награда за снимка.
Всичко започна от Фото Форум и от една снимка. Някой беше пуснал тема във форума за международен онлайн конкурс, аз метнах няколко снимки, ей така, без особена мисъл или надежди, просто за участие. Една от тези снимки взе че спечели първата награда – седмица за двама в петзвездния хотел Епача в Намибия.
Няма да описвам перипетиите по изваждането на визи (Намибия няма посолство в цяла Източна Европа), ще тръгна от там, че белгийските организатори ни изпратиха самолетните билети и след над 16 часа във въздуха и 3 прехвърляния – ето ни на летището в Уиндхок. От там трябваше с четвърти полет да идем още 500 километра на север. Не мога да изкажа радостта си, когато видях, че вместо със самолет ще пътуваме с джип (става ми лошо в самолет). Брайън, човекът който ни посрещна на летището беше към 50 годишен симпатяга, каза че от 30 години живее в Намибия и за нищо на света не би се върнал в Европа, така свикнал с тукашното спокойствие. А страната е наистина спокойна. Няма да е пресилено дори да се каже – пуста и ненаселена. Територията и от 825 000 кв. км. е два пъти, колкото Германия, по голяма е от Англия и Франция взети заедно, а населението е едва 1 700 000 човека, от които 300 000 живеят в столицата Уиндхок.
Разположена в югозападна Африка, с Атлантическия океан за западна граница, Намибия е възседнала тропика на Козирога. Тя има граници с Ангола и Замбия на север, с Ботсвана на изток и ЮАР на юг. Над 60% от територията и са равнини, обрасли с висока трева и храсти. Населението, се състои главно от хора от езиковата група Банту (Овамбо и Хереро), които са най-голямата етническа група. Останалите принадлежат към групата Сан или т.нар. бушмени. Бушмените се отличават доста по външния си вид от останалите негри, те са ниски, със светлокафява кожа и монголоидни черти. Основната религия в Намибия е християнството, като на почит е Лютеранската църква (традиции вероятно останали от времето на немското владичество). Днес Намибия е република, тя е самостоятелна държава само от 15 тодини, до 1990-а е протекторат на ЮАР. В столицата централният булевард носи името на Фидел Кастро, а на много места могат да се видят униформени негри с кубинки и автомати, които “пазят завоеванията на революцията”…
500 километра монотонно каране през саваната, прави пътища и обратно движение, когато идваше насреща кола все си виках, абе тоя защо кара в насрещното… и накрая стигнахме до Епача, мястото, където щяхме да прекараме следващите дни. Още пред вратата на хотела ни посрещнаха с влажни кърпи, с които да си избършем лицата и портокалов сок. Управителят се оказа млад, симпатичен около 30 годишен белгиец.
Епача е частно имение с огромни размери, оградено отвсякъде с бодлива тел за да не могат да излизат животните, които са вътре и да не могат да влизат опасни животни. След няколко дни обиколихме с джип резервата, оказа се че в него присъстват почти всички видове от местната фауна с изключение на слоновете и големите котки – лъвове, гепарди, рисове. А стадо жирафи се разхождаха на има няма два километра от къщичките, където бяхме.
Хотелът всъщност бяха къщички, разхвърляни на баира, отделени една от друга на такова разстояние, че посетителите да не си пречат. Вътре се оказа суперлукс, по стандартите на 19-и век: тежка, масивна резбована мебел, тежки полилеи, огромни легла, огромна баня с вана, сребърни свещници и цялата стена от стъкло – да гледаш саваната докато се излежаваш. Пред стаята – огромна веранда с плетени столове… и цялото това нещо – покрито с дървена конструкция от греди и сламен покрив. Само климатикът издава че сме в 21 век. Вътре, приятно мирише на кожа и слама. Няма телевизори, няма радиоапарати, няма обхват на мобилните телефони, нито компютри и интернет. За сметка на това, въпреки целия този лукс в стаята е пълно с насекоми (пръскахме с Райд, мазахме се с мехлеми, какво ли не правихме, но те просто извират отвсякъде. Дори последната вечер до лампата видяхме опашка на влечуго, така и не разбрахме какво беше, тъй като се скри, преди да го огледаме).
Цялото място създава усещането, че си попаднал в колониално имение през 19 век. Някакъв малък рай изграден в саваната, с цветя, басеин, поддържана морава, екзотични дървета, навсякъде разпръснати скулптури… и тежки церемонии, с които не можахме да свикнем.
В ресторанта негрите бяха облечени с безупречни бели ризи, а храненето беше цял ритуал. Пред всекиго – наредени над 10 прибора на масата, естествено сребърни. В зависимост от това какво си поръчаш, сервитьорът взема третата примерно поред вилица и я заменя с друга, един сантиметър по-къса или по-дълга. Или втория нож – с друг с по-голяма извивка на края.
Вечерята – три ордьовъра, супа, основно ястие и десерт. И няма начин да нарушиш процедурата, а тя е доста сложна. Сервира се първо на жената, после на мъжа, като винаги сервитьора ти е застанал от дясно като сервира и от ляво като раздига. Винаги се движи по посока на часовниковата стрелка. И в случаите, когато дъщеря ми беше седнала от лявата ми страна, сервитьорът обикаляше по няколко пъти масата за да изпълни процедурата. Първо сервира на нея, после обикаля цялата маса за да ми мине от дясната страна, въпреки че е съвсем до мен от ляво. Сервира ми, после раздига чинията на дъщеря ми и пак обикаля цялата маса за да застане от лявата ми страна и да вдигне и моята, макар че вече е бил там, но не може да вдигне моята чиния преди нейната, нито да се движи по посока обратна на часовниковата стрелка… и това за всяка чиния, а както казах, че бяха много.
Аз лично се чувствах ужасно неудобно от цялото това отношение. Като видят бял човек – винаги оставят работата си, застават чинно и с лек поклон те питат как си спал или някаква друга любезност…
Цялата атмосфера те кара да се чувстваш наистина като в 19 век. Когато европейските заселници по тия места са натрупали огромни състояния от добива на диаманти и не са знаели какво да правят с парите си. Това са били предимно немски авантюристи, които много са искали да приличат на аристократите в страната откъдето са тръгнали. И понеже са възприемали аристократизма предимно от лъскавата му страна, като им се отдала възможност, пренесли именно ритуалите и външната показност, тежките мебели, скъпите прибори и всички останали флинтифлюшки, без да си дават много много сметка, че всичко това стои малко не на място насред саваната.
Вечер на открито се пали голям огън и черни прислужници в ослепително бели дрехи пекат за белите гости на имението меса от
различни видове антилопи. Гостите не сме много – десетина човека, европейци. След вечерята има думкане на тамтами и песни. Записвам ги с диктофона си за спомен.
Но стига толкова за порядките, интересното тепърва предстои – посещението в Етоша.
Етоша е разположена до северозападната граница на намибийската част на Калахари част на страната. Особено място, образувано преди милиони години от ледник, който вдлъбнал земята. След това тази земна паница е била свързана с океана и в резултат се образувало солено езеро, което пък в днешни дни е откъснато от всякакви водни басеини и е пресъхнало. Всъщност Етоша е една огромна бяла солена пустиня (в превод Етоша значи “Голямото Бяло Място на Сухата Вода”) Мястото е обявено за резерват още през 1907 г от немския губернатор, управлявал южна Африка. С годините размерите са намалявали за сметка на частни имения, за достигне до днешните 22 000 кв. км. Въпреки това пресъхналото огромно солено езеро днес е един от най-големите паркове в Африка. На територията му живеят 114 вида бозайници и 340 вида птици.
По голямата част от парка е отворена територия, където е лесно да се наблюдава животът, такъв, какъвто е бил преди появата на човека. Особено през сухия сезон, когато животните се събират около големите локви – единствения източник на вода.
В Етоша се влиза само с автомобили, само между изгрев и залез. Слизането от автомобилите е забранено. През около 40-50 км има къмпинги с тоалетни, вода, магазинче, масички за обяд. Хората могат да се движат на краката си само в тези оградени места – всичко останало е територията на животните. Късмет е, че отидохме в началото на сухия сезон (тяхната зима). Защото от октомври до края на март вали всеки ден и е невъзможно да се минава по пътищата, всичко е толкова разкаляно и локвите са толкова големи, че никакви машини не могат да минат)
На сафари всеки ходи поотделно. Територията на националния парк Етоша е толкова голяма (колкото 1/4 България), че през целия ден срещаме по пътищата най-много един или два джипа.
Трима сме – аз, дъщеря ми и шофьорът – местен младеж. Носим си две хладилни чанти с храна и напитки за през деня. Нямаме право да слизаме от джипа. Можем да слизаме само на определени места, нещо като къмпинги, разположени през 40-50 km. Там има вода, тоалетна, няколко магазинчета. Всичко останало е царството на животните – такова, каквото е било, преди да се появи човекът на Земята. Огромни стада, хиляди и хиляди антилопи от различни видове, неизброими зебри, чакали, лешояди, лъвове, щрауси, а насекомите тук в Африка просто са навсякъде.
Шофьорът е опитен, знае къде се събират животните. Обикновено това са локви, останали след дъждовния сезон. Целта ни е да намерим лъвове. За останалите обитатели няма нужда дори да обикаляме – те са навсякъде. Но лъвовете в целия резерват са около 150–200 и е наистина рядък шанс да ги срещнеш, въпреки че често виждаш останките от нощните им угощения – разкъсана зебра или антилопа, около която са накацали ято лешояди, а чакалите чакат своя ред отстрани.
Не е лесно де се снима в движение от тръскащия по саваната джип. Подпираме се отстрани на канатите.
Искаме да заснемем всичко. За съжаление картата памет събира само 80 снимки – толкова ми е лимитът за деня, снимам, гледам в дисплея, трия по-лошите и отварям място за нови. Носим два фотоапарата и една видеокамера. Единият апарат обаче не става за снимане на животни, защото е джобен любителски с малко приближение на обектива. Най-дългофокусният обектив, който имам, е 200 mm и вече леко съжалявам, че не поисках от някой колега нещо още „по-дълго“. Но и това приближение в крайна сметка върши работа. Хубавото в случая е, че през дення има достатъчно светлина за снимки, слънцето пече, както може да пече само в тропиците. Животните не се страхуват от джиповете. Вероятно ги мислят за някакви големи и безобидни зверове.
Накрая виждаме лъвовете. Три са. Приближаваме се бавно с джипа към тях. На около 20–30 метра спираме. Гледаме се. Мързеливи са, навярно добре са се нахранили през нощта, а обедната жега и тях ги мори. Лежат в тревата под сянката на някакви рехави клонки. Не реагират на подвикванията и подсвиркванията ни. Вероятно усещат, че нито сме опасни, нито сме особено вкусни. Стоим около половин час при тях, накрая си тръгваме леко разочаровани. Да ги заснеме човек в някаква по-интересна ситуация, трябва сигурно да има огромно търпение и много време за наблюдение. А ние нямаме. Не сме професионалисти, които имат за цел да направят уникални снимки. Любители-туристи сме. Искаме още толкова неща да видим, а времето ни е ограничено.
Според правилата точно в 18:00 трябва да сме напуснали резервата. Час по-късно слънцето залязва и започва тропическата нощ – най-черната нощ, която можете да си представите. С ее-е-й-такъв огромен Южен кръст насред небето, под който се чуват само звуците от саваната и ритъмът от далечни барабани.
