Още със слизането от самолета, човек вижда един по-друг свят. Пъстър, многолюден, шумен и емоционален. Ориента. Рейсът пътува почти час до хотела. Кайро е огромен град, най-големият който съм виждал. Дълъг почти 100 километра, широк – 50, население – около 14 милиона. И май цялото е по улиците, така ми се струва. Имам усещането за едно огроооомно Илиянци – глъчка, навалица и евтини стоки които се продават направо на улицата.
Хотелът ни е в Гиза, квартал на Кайро, 4-звезден е (по техните стандарти). Стаите не са оправени, в банята няма кърпи, а мивката е запушена. What’s problem, недоумява камериерът, ей сега ще оправят леглата и ще донесат кърпи, а на мивката наистина не разбира какво и е – нали водата тече… Имам чувството, че има земетресение, но това е от ужасния уличен трафик, на един от най-големите булеварди сме – Pyramyd road, водещ към пирамидите, както се вижда от името. Добре, че прозорците ни не са обърнати към булеварда – гледат към някакво заблатено пространство, огладено с мрежа, зад него е училищен двор, по-нататък панелни блокове. Почти целият град е изграден от панелни блокове, а в покрайнините от паянтови къщи, на по един два, тук-таме три етажа. Нямат покриви. Върху последната плоча на къщата обикновено между кокошките и овците и стърчащите арматурни железа си играят босоноги хлапета. Изглеждат щастливи.
Изобщо хората тук изглеждат щастливи и спокойни. Никой за никъде не бърза, няма напрегнати лица, не видях просяци, няма пияни или дрогирани. В Египет е сух режим, алкохол се продава само в големите хотели, посещавани от чужденци (цената е непостижима за местното население, започва от 25 долара за бутилка вино) и в един фрий-шоп, един за целия град, в който за да пазаруваш минаваш през около десетина проверки, а ако купиш бутилка алкохол, това най-надлежно се записва в паспорта ти.
Безалкохолна бира обаче има навсякъде. Обикновено продавачът те предупреждава, че бирата е безалкохолна. Все пак има някакъв вкус подобен на бира. Хам ду Ала, казвам, а продавачът се усмихва и отвръща – Хам ду Ала. Това е единственото изречение, което знам на арабски, но е вълшебно, означава нещо като “Слава на Алах” и може да се употребява вместо здравей, благодаря, довиждане, изобщо съвсем достатъчно е за приятелски разговор в арабския свят. Научих го още преди години от чичото на жена ми, който беше в Либия.
Още първата вечер, естествено се загубихме. Няма как да се отдалечиш на три пресечки от хотела и да не се изгубиш. Улиците са като лабиринт. Като “Капана” в Пловдив, майна. Но във вечерно Кайро си заслужава да се изгубиш. Атмосферата е неповторима. Улиците и кафенетата са препълнени с хора, всички живеят заедно – групово пият кафе, пушат наргилета, приказват, гледат телевизия. Видях много бедни хора, но не самотен човек.
Влизаме в едно олющено кафене, вътре има две маси и поне 20 човека, пред нас е планина от чипс, току-що изпържен. Колко искате, пита ни човекът зад тезгяха, всички са втренчили погледи в нас, дъщеря ми е руса, на такива в Египет гледат почти като на извънземни. Едно дете идва да я пипне по косата. За един долар, казвам, а съдържателят ми напълва най-огромния плик с чипс, който можете да си представите. Категорично отказва да вземе пари. Почерпката е от заведението, казва. Останалите клиенти одобрително кимат и говорят нещо на арабски. Хам ду Ала, казваме и си тръгваме. Продължаваме да вървим, вече не знаем накъде, избираме си улиците по това колко са шарени. В крайна сметка след няколкочасово скитане се озоваваме в най-бедняшката част на Гиза. Прилича на нашите цигански махали.
Тук искам да кажа, че в Кайро се щурахме къде ли не, но изобщо не изпитах страх нито веднъж. Египет е полицейска държава, през десет метра стои полицай. Отделно от това, всички са много дружелюбно настроени, а на чужденците гледат като на полубогове. Веднъж един полицай ни видя, че не можем да пресечем шестлентовата улица, изправи се на средата и спря движението за да минем, направо не повярвах на очите си, като ни направи знак да минем.
Но като се забутахме в бедняшкия квартал се притесних, не от това, че децата изскачаха на тълпи от дворовете да ни видят, ами от това, че улиците започнаха да стават толкова тесни, че просто няма как да мине кола по тях. А такситата бяха нашето спасение. В хотела ни дадоха по едно картонче, на което на арабски е написан адреса – само се мяташ в първото такси и му го показваш. А такситата в Кайро са безбожно евтини. Както и бензина. Сигурно затова и движението е най-ужасното в света – светофарите са рядкост и само в ситито, по улиците е гмеж от коли, каруци, рейсове, колелета и всякакви превозни средства, единственото правило е, че задния пази предния, пътни знаци няма.
В крайна сметка намерихме такси и тръгнахме да се прибираме. По едно време гледам, тоя кара в насрещното. Свири с клаксона, светка с фаровете и си проправя път. Какво става, питам, защо караш в насрещното, а той ми вика, не се бой, само за стотина метра, иначе трябва да обиколим няколко километра за да обърнем. Закарва ни в хотела. Хам ду Ала.
На следващия ден програмата ни е посещение на пирамидите. Тоя ден е голямото ми разочарование. Първо половината българи като невидели се втурват по магазините, сякаш има кой знае какво да се купи от Египет и така в пазаруване една част от сънародниците ни изяждат времето на тези, които тръпнем да видим пирамидите.
Разочарованието обаче е от самите пирамиди. Наистина са доста големшки. Признавам. Но очаквах нещо величествено, някаква тръпка от срещата с миналото, все пак толкова книги, толкова филми… Такава тръпка, каквато съм усещал, когато за първи път видях Глухите камъни или Перперикон в Родопите. Вместо това попаднах в нещо като Дисниленд за възрастни. На паркинга пред пирамидите няма места, рейса ни изсипва и обръща. Смесваме се с една интернационална тълпа от туристи, всички ахкат и охкат на японски, италиански и какви ли не езици, щракат с фотоапарати, екскурзоводите ни водят между едни опънати въжета, късат билетчета като в лунапарк, отвсякъде търговци се опитват да ти продадат кърпа за глава като на Ясер Арафат, пластмасов бръмбар–скарабей или някаква друга бутафория.
На всяка пирамида имате по 5 минути време, казва ни екскурзоводката, я сега застанете тука – от тук снимайте, тоя ракурс е най-добрият – ужас! Като капак за да влезеш пред Сфинкса трябва да се редиш на две опашки, едната да си купиш билет, другата за входа. Не че извън оградата не се вижда, ама със сапунерката отвън не можеш да го щракнеш, добре, че имам 200 милиметров обектив.
Решавам, че няма да чакам половин час на опашка и че повече никога няма да ходя организирано с групата. На следващия ден се връщаме на пирамидите сами. С такси. За 1 долар от хотела до тук. То всъщност за 1 долар можеш да пътуваш до всяка точка в Кайро. С повече пазарлък, разбира се. В арабския свят всичко става с пазарлък.
Тоя път още от паркинга се насочваме в правилната посока – демек не към пирамидите, а към полето встрани от тях. Там няма туристи. Няма никакви хора всъщност, само от време на време на разстояние минава по някой ездач на кон или камила. С километри наоколо е лабиринт от развалини, галерии, тунели, тук-таме някоя врата, заключена с метални решетки и катинар. Усещането вече е съвсем различно от предния ден. Тихо е, глъчката от туристите не се чува, хора не се виждат, почти сме като Индиана Джоунс, снимките стават като от някой филм.
Качваме се на руините на един полуразрушен храм. За късмет така покачени на високото се виждаме отдалече и по една време дофтасва един войник от туристическата полиция, свири ни със свирката да слизаме. Ние пък се правим, че не го чуваме. Накрая слизаме, няма как, питам го какво иска, а той обяснява, че имало отровни змии горе. Дрън-дрън, викам, ако ги има горе, ще ги има и тук долу. Жена ми, като по-разбираща езиците повежда с него на развален английски философски разговор за мумии и пирамиди. Това явно го впечатлява, защото вика, елате с мен и се спускаме през една почти отвесна шахта в подземията. Два гълъба излитат над главите ни и ни изкарват акъла. Той върви напред и пали кибритени клечки. Стигаме до една камера в средата има каменен саркофаг. Ето тука са престояли мумиите хиляди години, преди да ги отнесат в музея, обяснява ни войникът. Тук туристи не влизат. Вече съм доволен, сега е съвсем като Индиана Джоунс. На изкачване ставаме целите от главата до петите в жълтеникав прах. Полицаят си сваля кепето и почва да ни тупа праха от дрехите. Става ми неудобно, гледам да се измъкнем по-скоро, давам му 5 долара. Той дълго се колебае, това са за него доста пари, хем не иска да ги откаже, хем го е страх да ги вземе, повърта се, пита ме дали нямам местна валута, аз нямам, накрая ги приема с отвращение – както всички тук и той мрази американците и всичко американско, включително и парите им. Обаче трябва да се живее…
При Сфинкса отново има опашка. Разхождам се отвън и си снимам и отдалече през оградата. Един бедуин ме заприказва, хубава жена, казва за жена ми, давам за нея сто коня. Не знам будалка ли се с мене, ама го удрям на пазарлък – и триста камили, викам му. Така заради мойта лакомия сделката се разсъхва.
На следващия ден решаваме да видим зоопарка. Качваме се на едно такси и му казваме посоката, а шофьорът се интересува, какво ще правим там. Не знаем какво точно ще правим, ще гледаме животните, вероятно. Ами бяхте ли в Старото Кайро, пита ни, ами във Фараонското селище, ами в Алабастровата джамия… Естествено, че не сме били никъде. Слушай, казвам му, колко ще струва да те наемем за целия ден, да ни водиш, на местата които ти прецениш, че трябва да видим. Той мисли половин минута, гледа нагоре и накрая казва 22 долара. Съгласяваме се. Това в последствие се оказва добра инвестиция, Мухамед ни спестява доста пари през деня, навсякъде казва, мистер Джордж е мой гостенин, той е български журналист и голям приятел на Египет и по този повод не плащаме никъде таксата за снимане, която е около 5 долара за фотоапарат и 15 за видеокамера.
Фараонското селище е нещо като музей на открито. Нещо като Етъра край Габрово. Разположено е на един остров между два ръкава на Нил и до него се стига с корабче. Хора, облечени в народни носии се правят, че сеят, пекат хляб, ловят риба и какво ли не. След вчерашния ден, обаче това не ме впечатлява, наистина обстановката е докарана автентична, като в древния Египет, но като знаеш, че всичко е изкуствено създадено за туристите и ти се разваля кефа. На път за Старото Кайро Мухамед ме убеждава да приема исляма. Виж колко е хубаво, казва, можеш да имаш 4 жени. Ти колко имаш, питам го. Три, отвръща той, едната е французойка и ходим за по няколко месеца в годината във Франция, но мога да се оженя и за още една, допълва. А освен тия за които си женен, любопитствам. А-а-а! Засяга се той, няма такива неща при нас, няма извънбрачни връзки, 4 жени и толкова, малко ли са! Е, тогава, казвам, защо за приемам исляма.
Стария град на Кайро е християнската му част. Прилича на Стария Пловдив, толкова е и голям – пет тесни улици и три църкви. В едната – Св. Георги ни показват костите от ръката на светеца. Чудно. Точно костите от ръката на св. Георги съм ги виждал в манастира Св. Панталеймон на п-в Атон в Гърция. Но може да са били от другата му ръка.
По пътя към Алабастровата джамия Мухамед ни черпи фреш от тръстика. Най-гадното нещо което съм пил през живота си. Нарязана тръстика се слага в една преса и се изцежда. Получава се нещо средно между боза и блатна вода, по-близо до второто. Според домакина ни – прекрасен нектар пълен с витамини. Няма как – изпиваме го, но поне сме в кафене и чашите са чисти. Нещо подобно се предлага и по улиците, някой изкарва гюм с такава неопределена течност и две чаши и хората като минават пият и плащат. Чашите естествено не се мият, но това не прави впечатление на никого.
Алабастровата джамия е най-голямата в Кайро. Наистина е внушителна с размерите си и цялата е от алабастър. Тук алабастърът е много разпространен, преди векове и пирамидите са били облицовани отвън с алабастър. До джамията е султанският дворец, разглеждаме и него, впечатлява ме системата от огледала, която позволява на човек от третия етаж да вижда кой се качва по стълбите още от първия етаж. Да няма начин монархът да бъде изненадан и нападнат.
Вечерта Мухамед ни прибира в хотела, плащаме му, а той не иска да се разделя с нас, кани ни на гости у дома си. Отказваме му и това много го натъжава. Вземам му адреса и по късно от България ще му изпратя снимките от тоя ден.
Георги Величков за сп. Одисей 2002