Реших да публикувам тия снимки тук, защото всички тези хора са оставили трайна следа в съзнанието ми и до голяма степен са формирали естетическите ми критерии. Преди години, по време на соца-а, ако някой ми беше казал, че ще ги видя на живо, на концерти, нямаше да му повярвам (става дума за чуждите изпълнители), а пък камо ли да ги снимам, не съм си го и помислял… Тия хора бяха за мен от някакъв друг свят, полубогове, живеещи зад Желязната завеса, познати само от страниците на нелегално внесените списания и “Метроном” на къси вълни. Та тези снимки за мен не са просто снимки. Малко е да се каже дори че са почит към тия музиканти, под звуците на чиято музика премина голяма част от съзнателния ми живот. Те са за мен История.
В гимназията открих нови приятели и нов свят. Точно по това време дъгата се издигна (Rainbow Rising). За първи път го чух целия от край докрай през лятната ваканция, Корнел Кириак го представи в “Метроном”-а на вълните на Свободна Европа. Няма друг албум който толкова дълги години да продължавам да слушам с такова удоволствие.
Ronnie James Dio, Каварна 2007
Почти десетилетие по-късно моя приятел Емил беше в Западна Германия и донесе от там току-що излезлия Heaven and Hell, топъл, топъл. Няколко месеца тая винилова плоча беше у нас. Въртях я на един скапан грамофон до разпукване.
А обложката на плочата беше окачена на стената на Емил дълги години.
Al Jarreau, София, 2006
През 1982 някой беше подарил на Богомил двойната плоча “Look to thе rainbow” на Al Jarreau. Взех я за няколко дни. Чух я веднъж, не ми направи особено впечатление. След третото-четвъртото слушане не можех да престана да я слушам (и така е до днес). Търсех качествен грамофон за да я презапиша. Намерих трудно, в ония години нямаше. Записах я на касета. Тая касета беше толкова ценна за мен, че се страхувах да я пусна, да не би ролката на касетофона да я намачка. Направих копие и въртях копието до пълното смачкване и издиране, докато не ставаше за слушане вече. После направих ново
Glen Hughes, Кюстендил, 2009
>>>> Концертът на DEEP PURPLE в Пловдив <<<<
През 70-те на миналия век съхранението на музика беше доста проблематично. Бях ученик, вуйчо ми се беше върнал от Коми и ми донесе ролков магнитофон. Малко деца имаха магнитофони, записи трудно се намираха.
Помня като вчера тоя мъглив есенен ден, Митака дойде у нас с неговия касетофон. Имаше някакви записи, които се канех да презапиша. А като по-напред с материала, Митака взе да ме светка, че Пърпъл се разделили с Гилън и Глоувър, на тяхно място били дошли Ковърдейл и Глен Хюс, дори били издали албум…
Та първото парче на единствената ми ролка от оново време беше “Holly man”. С него за мен започваше Музиката.
Преди три години на площада в Кюснендил бяхме само неколцина фотографи. Концертът беше невероятен. Бяхме толкова близо до изпълнителите, че те определено усещаха момента в който натисках спусъка и нерядко позираха. Между две от парчетата Глен ми хвърли перцето си. Приех го почти като личен подарък.
От тогава свиря с него. Аз пък като благодарност изпратих на уебмастера, който му подържа сайта, снимки от този концерт и те май още са някъде на официалния сайт на Глен Хюс.
Chick Corea, София, 2006
The mad hatter беше диск, който купих за себе си, обаче детенцето толкова го хареса, че ми го сви и направо го изкърти от слушане. Толкова много го слушаше, че по едно време на мен ми се отслуша.
(между другото в The mad hatter второто пиано е на Хърби Хенкок)
Herbie Hancock, София, 2006
Бях много стриктен в класирането на музика, всяка касета си имаше надпис с изпълнителя и съдържанието на албума. Веднъж у един приятел Оги, чух нещо което много ми хареса, попитах го какво е, а той ми каза че не знае. Записах го. Слушах го стотици пъти, уникален стил, фънк примесен с едни приглушени минорни, носталгични пасажи.
Веднъж по радиото чух някакво парче на някой си Хърби Хенкок и вече бях сигурен на кого е непознатият албум, взех химикалката и написах върху касетата името на изпълнителя.
(оказах се прав, наскоро в ютуб случайно открих името на албума “Mr Hands” от 1980-а.)
Кирил Маричков, София, 2014
Голям фен съм му на музиката, но куриозното е, че при единствената ни среща си говорихме само за политика. Таман започвах журналистичеуската си кариера. Кирил Маричков беше депутат във ВНС (1991 г). Уговорихме интервю, бях цял неделен следобед у тях, говорихме за нещата, които се случват в България.
Нямах все още репортерски диктофон, записвах разговора ни с една стара щайга Грундиг, с 6 батерии от големите. Може би е най-обширното и интересно интервю, което съм взимал някога. Публикуваха го във ВЕК 21. Днес като го чета, продължава да звучи съвсем актуално и смислено, за разлика от приказките на голямата част от политиците от онова време.
Така и не остана време да му кажа колко много харесвам Щурците
Jan Garbarek 2007, София
Слушах тази музика сред фиордите на Норвегия и се сещах за Макс Фриш, “Човекът се появява през холоцена” – един пуст свят с мрачни небета, скали и птици. Свят който е бил преди да се появи човекът и който ще остане след него.
Bob Dylan, София 2010
Дилън ми е на-близък като светоусещане. Заради него се научих да свиря на хармоника.
Усещането за свобода, чакането на автостоп в прашните канавки по второкласните пътища, спането на плажа, завит в брезент от стар чадър, шкембе чорбата в 5 сутринта нелягал, бирата с последните събрани стотинки… всичко това е хармониката на Дилън.
Eliane Elias, Пловдив, 2018
Най-добрата! Аструд Жилберто и Бил Еванс в едно. Преди години нямаше откъда да набавяме музика, нямаше интернет, в магазините се продаваха винилови плочи, горе долу по 2-3 на година бяха новите заглавия на Балкантон. Но хубава музика пускаха в Нощния блок на Хоризонт в 12.30 след новините. Често си навивах будилника за полунощ, за да слушам.
Така една нощ открих Елиане Елиес.
Mark Knopfler, София, 2013
Някъде в средата на 80-те открих музиката на Dire Straits. Толкова много ги харесах, че дори се напънах и се научих да свиря на устната хармоника първите няколко такта на Private Investigations
Людмил Георгиев и Камелия Тодорова, София, 2002
С Людмил бяхме комшии, десет години живяхме врата до врата, на един етаж. И понеже ни делеше една стена, често вечер го чувах да свири. Може и той да ме е чувал понякога как придрънквам. Бях му голям фен, но така и никога не се престраших да му кажа “Абе, Людма, ай да направим едно джем сешънче и да се запишем”… Разликата в нивото и в годините ме спираше. А иначе доста сме си говорили за музика и за политика.
Един от хората, които много ми повлияха.
Беше написал една книга “Звездите на джаза”, подари ми я с автограф. А аз си отбелязвах с жълт маркер в съдържанието изпълнителите, които с времето прибавях към фонотеката.
Roger Waters, 2018, US + THEM
Пинк Флойд – най-великата група на всички времена! Това е групата която слушах най-много още като ученик и която продължавам да слушам със същото настървение и днес. Когато излезе “Стената” бях в казармата. Бяхме се строили на плаца за вечерна проверка, всички очакваха да пуснат химна и изведнъж от колоните се разнесе “Hey, teacher, leave the kids alone”… После през 80-те се събирахме в Оги да гледаме филма “Стената”, беше като удар с тухла в главата, нещо невиждано. В ония години, ако някой ми беше казал, че ще видя спектакъла на живо, щях да го помисля за луд.
Сега, през 2013, Мариета ми взе автограф от Уотърс върху обложката на албума. Сложил съм го в рамка и виси на стената ми.
Васко Кръпката
До мен паркира един шарен бус и от него изскача Кръпката. Престрашавам се да му кажа че съм му голям фен и да го помоля да изсвирим вечерта едно парче заедно.
Васко вика, добре бе, ама нека да го направим интересно…
Вечерта, на концерта, аз започвам да го снимам, а той на микрофона казва, ей, папарака, ти какво ми святкаш в очите с тая светкавица, да не мислиш, че ми е лесно да свиря в такава среда. Лесно е, твойта всеки я може, казвам аз… Аааа, така ли, опъва се той, я ела тогава да те видим колко можеш, а аз ще взема апарата ти да те снимам.
Публиката е наострила вече уши.
Аз излизам и подкарвам “Няма бира”, на неговата китара, която е всъщност старата китара на Гошо Минчев. После заедно свирим още няколко парчета.
Ken Hensley, София, 2011
Като учених знаех историята на групата по-добре от историята на България. Юрая Хийп, Сабат и Пърпъл бяха трите кита върху които се крепеше нашата гимназиална банда. През 2014 го слушах отново на Джулая в Созопол, даже се снимахме заедно за спомен. Ех, ако можеше да ме види Любо, с който в едно далечно лято, в двора на едно бургаско училище налучквахме акордите на July Morning и Wise Man…
John Lawton, Камен бряг, 2006
Джулай морнинг, в очилата му се отразява изгряващото слънце
Tony Iommi, Каварна 2006
В гимназията правим група, аз, Джони и Любо. Току що сме хванали китарите. Чудим се какво да правим с тях… Ами айде Сабат, че е най-лесно, вика Джони и подхваща Paranoid на два тона на баса… (ще ме прощавате, за тоя спомен, г-н Айоми)
Николай Иванов – ОМ, София, 2012
Пътувах с колата някъде в средата на 90-те, валеше ужасен дъжд и на пътя видях едни младежи с китара. Качих ги. Заговорихме за музика и те извадиха една касета. Слушал ли си това, попитаха. Не бях. Беше албума на ОМ “Ritual places of Bulgaria”. Много ми хареса. Аз пък им пуснах Тутс Тилеманс. На тях много им хареса. Разменихме си касетите. Години по-късно се запознах с Николай и той ми даде едно от най-готините си парчета за музикален съпровод към моя мултимеден диск “Снимки от България”.
Ники, поклон!
Pat Metheny, София, 2011
Повече от 25 години слушам музиката му. Винаги ми е бил в топ 10 на любимите музиканти. Музиката му ми беше нешо като медитация, когато бях много нервен и напрегнат, примерно преди изпит, пусках си Still Life Talking или Letter From Home. Пренасяха ме в друг свят. Да го видя на живо си е направо сбъдната мечта.
ФСБ, София, 2007, Нова година, България от няколко минути е член на ЕС
С Косьо Цеков децата ни учеха в един клас. Една година се засичаме на морето. Няколко дни ходим заедно по плажовете, а вечер пийваме ракийка. Една от вечерите реших да се покажа на компанията колко голям музикант съм, взех китарата и изсвирих две от парчетата на ФСБ. Разбира се, майсторски интерпретирани от мен, сведени до трите познати ми акорда.
Сантана, Скопие 2008
Сантана ми е най-детският спомен за музиката. Върлият соц, в заведенията не се изпълнява западна музика. Всяко лято ходим с нашите на море, празник е. А черешката на сладоледа е като идем вечер на Казиното. Музика на живо, най-често Samba pa ti, Europa, I love you much too much… хем хубава музика, хем никой не може да ги упрекне че пеят “упадъчни” песни.
Майка ми и баща ми танцуват на дансинга, а аз тайно опитвам виното от чашите им, после търча през заведението и се правя на моторетка.
Jan Gilan, Пловдив, 2013
Ученик съм, пуснал съм вкъщи Child in time, баба ми получава културен шок, не може да разбере какво се случва. Какви са тия бесове и гяволи където се дерат, пита.
We Will Rock You, София, 2013
We Will Rock You – две в едно, музиката на Queen и хипарията от Коса 🙂
>>> Как да снимаме по време на концерти <<<<
Ша Ша, Паничище 2015
Емо Данаилов ме заведе на Хипи фест 2015, Паничище. Два дни лошо време, дъжд, а в ресторантчето сме около 50 човека и денонощно някакви групи забиват яко Лед Цепелин, Стоунс, Джими Хендрикс и Доорс. Въобще – хипария, машина на времето, връщане в 70-те. С Емил често спорим на тема музика, всъщност аз го бъзикам, затова че е фен на разни групи от 70-те. Не че аз не съм им фен, по-скоро резервите ми са към тенекиения звук от ония години. Тук, на Паничище обаче, нямаме разминаване. Озвучаването е перфектно, аранжиментите – съвременни. Изпълнителите се раздават на макс. Изобщо атмосферата е прекрасна. А Гергана Добрева и Ша Ша са върхът 🙂
Последните години всяко лято сме на Миндя рок фест. Не е съвсем Удсток, но е малък оазис сред чалга пустинята. Два дни неповторима атмосфера на селския мегдан с рок и блус, куп приятели и готини хора наоколо.
