Доломитите ми бяха отколешна мечта, бях гледал снимки в интернет и бях впечатлен от видяното. Дори на няколко пъти а-ха да се запиша на организирана екскурзия, но в крайна сметка престраших да тръгна с кола, със семейството плюс един приятел. “Компромисът” беше да минем първо през Венеция.
Отседнахме в малко градче на около 25 км от Венеция – Камподарсего.
Като казвам “градче”, употребявам думата съвсем условно, защото цялата област Венето, между Венеция и Падуа, та чак до Виченца, е едно огромно населено място.
Границите на отделните градчета са съвсем условни, на практика караш само в градска среда, ниски къщи и дворове, магазини и църкви, и току някоя табелка до светофара ти подсказва (евентуално) че си вече в друго населено място.
Естествено че се загубихме. Имахме улица и номер, но те според джипиеса се намираха в друго “градче”. И докато се въртяхме напред-назад из кръговите (почти всички кръстовища са кръгови) на помощ дойдоха карабинерите. На някаква смесица от италиано-английски някак успяхме да се разберем, хората ни ескортираха 20-30 км, търсиха с нас, накрая все пак намерхме адреса.
Докато обикаляхме случайно минахме през едно градче Piazzola sul Brenta, което ни хвана окото и на следващия ден го посетихме за по-детайлно разглеждане.
В това градче, с размерите на българско село, първото нещо което ме порази беше концертните афиши. Deep Purple, Mark Knopfler, Jesus Christ Superstar, Anastacia, Lenny Kravitz… В съседния Виченца – Bob Dylan. Сякаш всички любими изпълнители се бяха наговорили да ни изкушават в глухата италианска провинция.
Сцената – на площада. Зад нея – вила Контарини, дом-музей на някакъв търговец, малко по-голяма и доста по-разкошна от нашия царски дворец в София.
Падуа и Венеция, няма да ги споменавам, те без това са си достатъчно известни. И пренаселени.
Изненадата беше остров Бурано. Двайсетина минути с корабче от Венеция. Изключително красиво място, рай за фотографа – шарени двуетажни къщички, всяка боядисана в различен цвят. Канали с лодки между тротоарите. И като капак, наклонена църковна кула, застанала в това криво положение от няколко века. Все едно сме били и в Пиза.
На следващия ден сме вече в Доломитите. От Кортина Дампецо, покрай езерото Мизурина, можете с кола да стигнете до хижа Ауронцо. За да влезете с кола в планината, трябва да заплатите такса 25 евро на ден. Заслужава си, защото спестява половин ден ходене пеш и ви качва на около 2500 м.н.в. (околните върхове са по 3000). Пред хижата има паркинг, кодето можете да оставите колата и да продължите пеш по планинските пътеки около символа на Доломитите – Tre Cime (трите върха). Пътеките са по избор – леки или трудни, по-плавни или по-стръмни. Повечето хора, като нас избират лесните и плавните. За около 2 часа се стига до обратната страна на върховете, хижа Локатели, откъдето се разкриват изумителни гледки във всички посоки. Този ден късметът беше с нас, разкъсана облачност, която ни позволи да видим красотите на планината.
Малките градчета в подножието, също не са за пренебрегване. Вале ди Кадоре се оказа прекрасно място, сутрин през прозореца, планински върхове и мъгли, вечер – дъжд. Въпреки времето, все пак се решихме да преминем вертикалната граница от 3000 м.н.в.
Покорихме най-високия връх в Доломитите, Cima Tofana 3324. Разбира се, с лифта :). Имайте предвид, че докато в Падуа термометърът удря 40 градуса по Целзий, на 3300 м.н.в. температурата е 5 градуса. Направо си е друг климатичен пояс. Носете си поне яке.
